Защо не забелязваме, когато най-близките ни имат нуйда от нас.. защо те не го показват открито... а защо и ние не показваме какво всъщност се случва с нас.

Кой е решил, че трябва да носим маски, че трябва да изглеждаме силни и щастливи? Защо се оказва толкова трудно да покажем, че и ние понякога сме слаби и раними?

Толкова много въпроси напират в мен сега, но по-лошото е, че знам че няма отговори на тези въпроси! Защо нещата просто не са по-прости J?

 

А най-странното е това, че всички тези въпроси не са породени от любовна мъка или някакво разочароване (както може би повечето от вас си мислят). Породени са от нещо съвсем различно! Случайно разбрах, че не съм обърнала внимание на сестра си, когато на нея и е било тежко... още по-лошоя изобщо не съм забелязала, че на нея и е тежко! Как е възможно? Кажете?

И това ме накара да се замисля, да осъзная (не, че не го знам), че всички, ама наистина всички, както и да изглеждаме отстрани, ние сме хора със своите радости и неволи!

Но се питам – нямаше ли да е по-лесно да споделим болката си?

емоционална грамотност. Това означава да бъдем интелигентни по отношение на емоциите си и да прилагаме тази интелигентност в различните ситуации от ежедневието ни. Подобно на изучаването на чужд език постепенно се научаваме как да познаваме собствените си емоции, как да ги управляваме, как да разпознаваме чуждите емоции и да управляваме връзките с другите.
Поздрави и добре дошла в териториите на блогерите!!!

Толкова сме забързани в своето ежедневие, че не забелязваме такива неща, които се случват под носа ни. Не виждаме болката на другите, защото не я търсим, обзети от собствената си заетост... Това от една страна, а от друга за някои е непростима слабост да покажеш и проявиш болката си. Защото е едва ли не модерно да си "силен", да не чувстваш... :-/